domingo, 28 de febrero de 2021

Reseña de "El muchacho azul" de Aleksandar Vutimski, por Luis Enrique Ibáñez


Recientemente publicamos una selección de poesía de Aleksandar Vutimski en edición bilingüe búlgaro-española (más información sobre el título en el siguiente enlace).

A continuación os presentamos la reseña del poemario que ha realizado Luis Enrique Ibáñez, en español y en búlgaro:

 

El muchacho azul

 

Esa obsesión por ordenarlo todo, como para que nos sintamos seguros, provoca con demasiada frecuencia que, en la teoría literaria, los autores queden etiquetados, encasillados, reducidos, esto es, mutilados. Así, en esos libros de texto que buscan la comodidad para la vaga memoria, para la interpretación apartada, podemos encontrar expresiones como Pedro Salinas, el poeta del amor, tirando al cajón del olvido asuntos como 'Cero'. O constantemente hablar de Luis Cernuda y asociarlo de modo casi exclusivo al deseo insatisfecho, a la amargura del amor fracasado, despreciando, por ejemplo, 'Vientres sentados'.

Sé que todo esto es una obviedad, pero he vuelto a pensar en ello después de sumergirme en la poesía de Alexander Vutimski, poeta búlgaro del pasado siglo. Y lo he podido hacer gracias, otra vez, a la generosidad y a la traducción de Marco Vidal.

Y descubrir una experiencia poética que no conocías, y comprobar que su nervio te toca, nos toca, desde la autenticidad del desgarro íntimo y, al mismo tiempo, desde la rabia inteligente de lo social, de lo colectivo, descubrir todo ello, digo, resulta algo más que alentador.

Sentirte vibrando con lo más personal, tocando versos que acarician la oscuridad del deseo, del temor, del futuro que quieres, y que te asusta porque no sabes dónde está el suelo, dónde quedaron las palabras que no se pronunciaron,

En la mudez de la noche quiero yo que me veas,

y que desciendas sobre mí, pero no sé yo

si con el roce tuyo

me esfumaré como polvo de luna...

 

Me esfumaré como polvo de luna, difícil encontrar un ensamblaje de palabras, en tan corto espacio, y con tanta carga, no sé si decir poética, tal vez sea otra cosa, como sentir la vida que te habían contado y, a la vez, asustarte, de la manera más dulce, de lo que pueda suceder, la vida.

Y luego sigue uno leyendo a este magnífico poeta, qué jodido eso de utilizar adjetivos. Y se encuentra con el grito de lo social, con el ser que es capaz de desnudarse en palabras para mostrarse en su yo y, a la vez, levantar la mirada y contemplar al nosotros, y mostrarlo, y denunciar la condición injusta de todos los olvidados.

Estamos hablando de poesía que no se puede etiquetar, de lenguaje que quiere rebelarse,

...tus trabajadores, Europa.

Ahora aterrada y patética te escondes

en las oscuras mazmorras de Londres.

Ya no bostezas de aburrimiento detrás del abanico,

no escuchas jazz y no, ya no bailas más.

Los estallidos son ahora tu música

y los incendios tu digno atrezo...



Y después, como en un rebote del que busca su sueño, se vuelve uno a encontrar con un yo que tantas veces llama,

Siéntate a mi lado ahora… Baila más conmigo…

Aunque caiga rendido…

El tabernero mañana me dirá en voz baja:

De nuevo está usted solo, amigo, ¿por qué?”

 



Y es un continuo volver para recuperar el lenguaje, para abrir las orejas y escuchar esas voces que, en estos tiempos que tanto hieren, son capaces de mostrarse desnudas en la inteligente muestra del que se da, desde su ser hasta la plaza, otra vez.

A veces veíamos tabernas, como de las que hablaba Botev, y nos gustaba el roce de la denuncia, de la llamada al esclavo que asume su condición (... Los que roban, elegantes, el bocado de mi boca, de la boca del pueblo... El esclavo no se levanta, estamos todos copa en mano...). Luego oímos hablar de restaurantes, para elegidos. Ahora, las tabernas están prohibidas, no los restaurantes para esos pocos,

¡Ay! ¡Este restaurante ruidoso y brillante!...¡Oh, restaurante!

¿Cómo es que esta noche he acabado aquí?…

No puedo aguantar estas risas.

No puedo aguantar esta gente.

En otro lugar he crecido y vivido...

me he acostumbrado a vivir y a luchar

por mi mundo: el de los oprimidos e injuriados...


Y, a la vez, pensar,

¿Por qué tan serenamente besas las palmas de mis manos?

 



En fin, pensar en Botev, en Zhivka Baltadzhieva, en Sabourín, en Vutimski, en humildemente intentar comunicar dos culturas que no están tan distantes como parece, ninguna lo está.

Todavía sigo pensando por qué escucho, leo, noticias de tantos países, y nunca de Bulgaria.

 

Luis Enrique Ibáñez

Publicado originalmente en Dueloliterae



Texto en búlgaro:


Специалистите по теория на литературата имат мания да определят и да дефинират авторите като им слагат определени етикети, може би с целта читателите да се чувстват по-сигурни. По този начин, авторите не само са фиксирани и сведени до определен етикет, а също така са и осакатени. В учебниците и помагала, търсещи комфорта в неясната памет, в отдалеченото тълкуване, можем да намерим определения като Педро Салинас - поетът на любовта, отказвайки се и забравяйки други теми. Или пък постоянното свързване на Луис Сернуда с неудовлетвореното желание и с горчивината на фрустрираната любов.

Знам, че всичко това е много ясно, но отново се замислих за него след като се потопих в поезията на Александър Вутимски, български поет от миналия век. Отново благодарение на превода на Марко Видал.

Да открия това поетическо преживяване, което не познавах, но също така и да се уверя, че неговата поетична сила докосва моята, нашата - автентичността на най-интимното разкъсване, но същевременно и интелигентната ярост по отношение на социалното, колективното - да откриеш всичко онова е доста вдъхновяващо.

Да усетиш как трепериш пред най-личното, като се допираш до стихове, докосващи тъмнината на желанието, на страха, на желаното от теб бъдеще… въпреки че си уплашен, защото не знаеш къде е земята, къде останаха непроизнесените думи...


В безмълвна нощ аз искам да ме видиш,

да слезеш върху мене, но не знам

от твоето докосване дали

не ще се свърша като лунен дим.


Не ще се свърша като лунен дим, трудно е да се намери подобно поетично съединение, което в толкова малко пространство, но същевременно с толкова - може би поетическа или друг вид - сила; все едно да усетиш живота, който някой друг ти е разказал и едновременно с това да се уплашиш по най-нежния начин от това, което може да се случи - животът.


на твоите работници, Европа.


Сега се криеш жалка и уплашена

във тъмните подземия на Лондон.

Не се прозяваш скучно зад ветрилото,

не слушаш джаз и вече не танцуваш.

Гърмежите сега са твоя музика,

пожарите – достойния ти декор.


А после, както при потрес на човек, търсещ мечтата си, пак ще срещне своя Аз - този, който толкова пъти се обажда.

Седни до мен сега… Танцувай с мене още…

Дори да падна изтощен…

Кръчмарят утре ще ми каже тихо:

"Вий пак сте сам, приятелю - защо?"


Това е непрекъснато връщане за възстановяване на езика, за отваряне на ушите и слушане на тези гласове, които в тези нараняващи времена имат способността да се оголят пред будната щедрост на този, който се отдава, който жертва същността си и по площадите.

Понякога виждахме механи, както при Ботев, и ни хареса това докосване, тази критика, този призив към роба, приемащ състоянието си (що залъкът наеден грабят с благороден начин, - грабят от народът гладен… Скоро той не ще да стане: ний сме синца с чаши в ръка!). После чухме да говори за ресторанти за избраните. Сега са забранени механите, а не ресторантите за избраните:

 

Ех, тоя светъл, шумен ресторант!... Ресторант!

Как тая вечер съм попаднал тук?...

Не мога да понасям тоя смях.

Не мога да понасям тия хора.

Аз другаде израснах и живях...

и свикнах да живея и се боря

за моя свят - потиснат, обруган...



И едновременно с това да помислиш

Защо целуваш дланите ми тихо?

Да мислиш за Ботев, за Живка Балтаджиева, за Сабоурин, за Вутимски… Скромно да се опиташ да свържеш две култури, които изглежда не са толкова далечни. Всъщност никаква култура не е чак толкова далечна. Все още се чудя защо слушам и чета толкова новини за толкова държави, освен за България.


Превод от испански: Марко Видал 

 

Otras reseñas del autor:

- Muchacha blanca, de Vladimir Sabourín, por Luis Enrique Ibáñez

No hay comentarios:

Publicar un comentario

Reseña de "El muchacho azul" de Aleksandar Vutimski, por Luis Enrique Ibáñez

Recientemente publicamos una selección de poesía de Aleksandar Vutimski en edición bilingüe búlgaro-española (más información sobre el títu...